Кристина Дойчинова

Здравейте, казвам се Кристина Дойчинова и съм инструктор по интензивно дишане и консултант личностно развитие (детски проблеми и взаимоотношения родител-дете).

В опит да Ви представя себе си, ще споделя с Вас много лична частица от вътрешния си свят като майка и търсеща личност.

Усещането, което носим към децата и тяхната душевност, е нещо което се ражда с времето, при много хора то идва с родителството, понякога е дарба, която притежаваме и интуитивно долавяме нюансите в детското поведение и нужди, а в някои случаи е нужно да възпитаме у себе си качествата нужни за един родител, да отгледа здраво и емоционално балансирано дете. От който и тип родители да сме, обединяващата частица е една, че ни е грижа, за малкият човек, който често пъти ни гледа от долу нагоре в очакване ние да имаме или да сме отговорът на всичките му въпроси и нужди.

По пътя на духовното ми прераждане, отговорите на въпросите, стаени вътре в мен, започнаха да идват сами.И колкото повече отговори намирам, толкова по-ясно започвам да виждам, тъгата у хората.Започнах да разбирам, че тази тъга се дължи на нещо, наглед не дотам значимо, в днешният забързан свят. На това, че сме забравили душата си. Онези двадесет и един грама, които ни дават умението да обичаме, да изпитваме радост, да жадуваме и мечтаем. Забравили сме, как да се грижим за нея, как да я храним, пречистваме и обогатяваме.

Тъгата в нас е именно тъгата на забравената ни, потъпкана от ежедневието душа. Така силно сме се вкопчили в злободневието и материята, желаещи да притежаваме вещи и хора, сякаш те ни принадлежат, сякаш са наше рождено право. Забравяйки, че единственото ни рождено право е свободата. Тази свобода, от която се отказваме доброволно. Ставаме роби на предразсъдъците, морала и материята. Заключваме душата си в клетка и позволяваме на умът да и' казва, за какво има право да мечтае. Губим страстта и спонтанността, с които тя ни дарява, а на тяхно място остават тъга и ярост. Продължавaме живота си в битки за надмощие и химерно, изобретено от нас щастие, за да осмислим тъжните си и безпътни дни.И както е казл Васил Лески -  „Свобода или смърт", точно това е изборът, който стои пред нас, да поробим, умъртвим собствените си мечти и пориви, или да се освободим от страховете и да дръзнем да се променим, да се възродим от пепелищата на рутината, в това което наистаина сме!

Когато сме без път, без посока, просто в безкрая с всичките ни страхове! Когато сме изгубени, най-страшното, може да се окаже най-хубавото.

Време е да тръгнем напред,време е да си позволим да мечтаем и да сбъдваме тези мечти.Време е да тръгнем на пътешествието, отредено точно за нас, да последваме личният си път и да оставим поривите на сърцето, да бъдат наш водач.